Spodeli

един форум ... за приятелството


You are not connected. Please login or register

Теми по литература за кандидат студенти

Предишната тема Следващата тема Go down  Съобщение [Страница 1 от 1]

style2move


Administrator
Administrator
Кандидат-студентски курс по литература

ТЕМИ ПО ЛИТЕРАТУРА

Човекът и времето в романа “Железният светилник”



Отношенията “личност-род-история” са проблемен център на романа “Железният светилник”. Негов централен образ е националният живот в драматичен исторически момент – борбите за освобождение на Македония в края на ХІХ век, а централен проблем – изграждането на национално самосъзнание. Този процес е представен чрез конфликта и синхрона между личностно-родовите и общностните отношения. Епическият разказ обаче е съсредоточен върху родовото битие (Глаушевото семейство). То присъства като минимодел на дома Преспа, който от своя страна типизира възрожденските настроения в един български регион – Македония. Концепцията на романа за градежа на възрожденската история е проектирана още в именуването на основните герои – Стоян е типът на мъжа-родоначалник (от значението на стоя, отстоявам), Султана – на семейния пазител (от владея, властвам), Лазар – на личността, призвана да историзира родовия живот (от името на библейския му съименник), безименният рилски монах – на масовия народен будител, призван да внесе националната идея в родовия дом, резбарят Рафе – на твореца, носител на ренесансовия дух (от италианския художник Рафаело). Водещ в темата за съграждането на родовото и националното битие е мотивът, за възходящия патриотичен развой на родовите генерации във времето. Промените в националното съзнание са представени като родови, т.е. родовото време е основа на историческия път.

Процесът на вписването на родовия човек в историята Талев доразгръща в поредица от още три сюжетно обвързани романа. В заглавията на своята тетралогия той също проектира своето разбиране за градежа на националното самосъзнание. В първия роман “Железният светилник” думата “железен” символизира родовата устойчивост, без която не може да се съгради национална история, а “светилник” – нахлуването на възрожденския дух в средновековния свят. Заглавието е метафоричен израз на Талевото схващане, че началото на всяка национална история се корени в родовото битие. В следващия роман “Преспанските камбани” град Преспа символизира общностния дом България, а камбаните – всенародната възрожденска пробуда. В тази и следващата творба “Илинден” Талев разкрива вече не конфликтите, а сливането между родовото и националното съзнание (Талевата концепция за човека и историята в последния роман “Гласовете ви чувам”, който отразява по-модерна епоха от развоя на националното време, се усложнява – историко-патриотичните човешки драми прерастват в екзистенциални).

Отношението “родово-общностно” е проектирано в озаглавяването на отделните части на “Железният светилник”, както и в поставените под тях епиграфи. Заглавието на първата част “Хаджи-Серафимовата внука” акцентира върху родовото битие (тя разказва как личностите Стоян и Сулната съграждат род, т.е. как се полагат основите на историята върху личностната инициатива). Идейно свързан с него е и епиграфът, който въвежда мотива за родовото дърво, а чрез него – идеята за родовата споеност между поколенията, гарантираща оцеляването на личността. В този смисъл епиграфът е носител на родовата идея, която осъществява връзката между миналото и градежа на бъдещето. Ето защо дървото е метафора на единството между род и народ. Следващите две части “В тъмни времена” и “Народът се пробужда” изместват идейния акцент от семейно-битовия към общностния план. Те показват как родовият живот се разтваря в социалния, а по-конкретно – как личността Лазар се формира в рода, но се утвърджава в социума. Така в творбата се успоредяват темите за родовото (Глаушевото семейство) и общностното (Преспа) съграждане. Успоредяването е огледално – утвърждаването на Глаушевия род става чрез ред перипетии (неравностоен брак, смърт на деца); патриотизацията на преспанската общност, т.е. съграждането на историческо съзнание, става чрез драматичните борби на общинарите за съграждане на нова църква, българско училище. Последната част “Корени и гранки” отвежда чрез проектирания отново в заглавието мотив за световното дърво към семейно-битовия живот – раждането на Глаушевите деца, смъртта на Катерина, любовта и сватбата на Лазар и Ния. Така мотивът за родовия рамкира мотива за общностния градеж. Затворената композиция е не само огледална, но и концентрична. Действието се движи от дома към чаршията и града до родината. Съвпадение се открива и в посоката на целите – родовата мисия (Султана се бори за реставрация на отминалата слава на своите деца) съвпада с народната (преспаското общество се бори за излизане от епохата на историческо безпаметство и възвръщане на миналото българско величие). В тази композиционна схема Талев проектира водещата теза на романа: основите на историчното лежат в родовото съзнание. Тази идея е изведена и във финалния епизод на творбата – сватбата на Лазар и Ния, преповтаряща началото на романовото действие (женитбата на Стоян и Султана), утвържава мотива за сватбата като ново начало, а оттук – идеята за вечния родов кръговрат, върху който се гради националната история.

Отношението “личност-род-история” е ясно очертано в сюжетната линия на романовите събития: личностите свързват живота си в едно, за да оцелеят (селянинът Стоян е обречен на неясно съществуване в непознатия град; решението на султана да го приеме за съпруг е последният й шанс да спаси от биологична смърт Хаджи-Серафимовия род). Така сливайки своите индивидуални и семейни начала, Стоян и Султана изграждат нов дом, в който по-късно се появява народният будител (рилският монах), за да внесе една нова историческа идея. Тя не успява да засегне скованите от патриархални догми родители, но прониква в съзнанието на техния син Лазар, който по-късно става апостол на рилския монах – чрез своите будителски действия се превръща в посредник между семейните и общностните ценности и така успява да впише рода в историята.

Вижте профила на потребителя http://style2move.bulboard.com

style2move


Administrator
Administrator
Кандидат-студентски курс по литература

ТЕМИ ПО ЛИТЕРАТУРА

Човекът и неговите ценности в творчеството на Никола Вапцаров

Вапцаровите понятия върху основните екзистенциални ценности – вяра, живот, труд, машина, романтика, човек, личен подвиг, родина, свят, изкуство, история, се утвърждават в полемична борба с властващите в живота и литературата представи. Сблъсъкът между собстените и чужди оценки се осъществява в поезията му най-често в диалогична форма – лирическият човек е разкрит в ситуация на спор с реален (дама, работник) или абстрактен (завод, история, живот) събеседник-опонент. Ето защо посочените основни екзистенции в неговата лирика имат двумерно представяне – вярата е разкрита и като отвлечен утопичен блян, и като мечта, базирана върху реалните човешки достижения (“Романтика”); трудът – и като примитивна борба за оцеляване, и като свободно творчество (“Завод”, “Не бойте се, деца”); машината – и като средство за експлоатация, и като символ на духовен прогрес (“Завод”, “Двубой”); човекът – и като духовен примитив (убиец, самоубиец), и като исторически съзидател; отечеството – и като земя-затвор, и като прекрасно безбрежно пространство (“Песни за родината”); изкуството – и като историческо знание, и като псевдоотражение на живота, и като неподправена истина за битието на онеправданите (“Кино”, “Рибарски живот”, “История”). Оборването на лъжливата представа се осъществява в процеса на духовното осъзнаване на Вапцаровия лирически човек (“Писмо”, “Завод”, “Двубой”). Той има няколко етапа: оскотяващо страдание – гневен борчески протест –готовност за саможертва в името на един коренно различен в своите ценности бъдещ свят.
Решаващ момент в този процес на себеосъзнаване е сдобиването с вяра – основен импулс за живот, неразрушимата духовна опора на личността. Изграждането на новите ценности в лириката на Вапцаров е резултат именно от намирането на вярата, с чиято помощ лирическият човек преосмисля изцяло своето тежко битие – извървява пътя от отчаянието до борбата за защита на своите нови ценности. Ето защо идейна доминанта на Вапцаровото творчество е вярата-броня.
Нейното утвърждаване като абсолютна свръхценност е проблемен център на първата творба от Вапцаровата стихосбирка “Моторни песни”. Тя въвежда и очертава духовния облик на неговия лирически герой. Мотивът за вярата има диалектическо утвърждаване. В първата част героят обявява за своя свръхценност живота, в името на който е готов да изтърпи всякакви изпитания (“За него – Живота – направил бих всичко”). В следващата част обаче той заявява, че има ценност по-голяма дори и от живота – вярата, без която би бил нищо. Става ясно, че нейното възможно похищение е по-страшна интервенция и от биологическата загуба на живота. Така текстът противопоставя драматично два мотива: за живота-свръхсмисъл и за вярата-свръхценност. Финалът обаче изтрива очертаното противоречие, защото се оказва, че вярата на лирическия герой е насочена не към нещо друго, а към самия живот, но не настоящия, а бъдещия (“моята вяра, че утре ще бъде живота по-хубав… по-мъдър”). Така още първата творба на “Моторни песни” противопоставя двете противоположни екзистенции на Вапцаровата лирика – настоящия и бъдещия живот. Битието на лирическия герой е драматично духовно пътуване между тях – от отчаянието в миналата и настояща действителност към намирането на смисъла на съществуване.
Творби като “Писмо”, “Песен за човека”, “Завод”, “Двубой” и др. очертават най-синтезирано този път. Негово начало е страданието на онеправданата личност и общност. Индивидуалната трагическа участ разкриват стихотворенията “Писмо” и “Песен за човека”. В първата творба драмата на отчаянието е резултат от смазването на наивните младежки надежди за празнична среща с живота. Реалното битие на аза се отъждествява със затвор, в който той се изживява като заключено “в клетка животно”. Затворените пространства в поезията на Вапцаров са най-ярките метафори на човешката трагическа участ. В неговите бордеи (“клетки”, “машини зли”) се заражда духовното отчуждение на човека от живота-затвор. В тях лирическия герой формира примитивна реакция срещу злото, равна по степен на духовна поразимост с “гангрена” и “проказа”. Кулминацията на човешката деградация в “Писмо” се оказва загубването на естетическото чувство към красотите на живота (“простора пак бе син и необятен/на хоризонта пак полека-лека/се губеха платната всяка вечер/и мачтите изчезваха далеко/но ние бяхме ослепели вече”), което води до изгубване на “вярата в доброто и човека” в “капана на живота”.
Стихотворението “Песен за човека” разкрива по-висока фаза на духовно поражение в резултат на жестокия натиск на света върху нравственото равновесие на низовия човек. В биологическата борба за оцеляване (“не стига ти хлеба”) героят губи нравствените си устои и стига до престъпление – отцеубийство. Според Вапцаров примитивната борба за насъщния в адската действителност стимулира разрушителни първични инстинкти у човека. Посочените две творби разкриват два трагически аспекта в духовната деградация на личността – естетическа и нравствена поразеност.
Стихотворението “Завод” разкрива ужасяващата човешка участ като общностна (работническа) съдба. Заводът (основен топос на Вапцаровата лирика) присъства като минимодел на адския живот. В него трудът е наказание-жестока принуда. Работникът е осъден на примитивна борба за “парченце хлеб”, който се стреми да му отнеме животът, оприличен алегорично на “озъбено свирепо куче”. Затова животът “горчи като отрова” (“История”), затова е “разкапан”, “мръсен”, “зъл”, “скотски”.
Стихотворението “Двубой” разкрива една от характерните черти на пролетарската лирика – изживяване на общностната трагическа участ като лична драма. Първата част на творбата описва три типични трагически епизода от битието на низовата общност – съдбата на миньора, станал жертва на нечовешки трудови усилия; участта на лишения от нравствени опори самоубиец; престъпното деяние на деградиралия братоубиец. Лирическият герой се отъждествява и с трите съдби на социални жертви (“това бях аз”), защото сам познава и жестоките физически изпитания, които налага грозния живот, и чувството за пълно безмислие, и престъпните помисли в мигове на отчаяние. В идейния развой на “Двубой” обаче катастрофата на човека-жертва е представена като минал етап от личната и класова биография. Израз на това са следващите идентификации на аза с бореца на барикадата, с летеца-изпитател, с работника от Тексас, с хамалина от Алжир, с поета. Те бележат новото му социално самочувствие, което на финала прераства в смела прогноза, че двубоят с “разкапания озлобен живот” ще бъде напълно спечелен. Следователно лирическият герой на Вапцаров има амбивалентна природа – той може да се отъждествява и със самоубиеца, и с летеца-изпитател, т.е. със социалната жертва и с твореца на техническия прогрес. Това е способност да осъзнава себе си чрез разтваряне в съдбата на другите, т.е. умение да мисли себе си в първо лице множествено число и така да създава различни портрети (отрицателни или положителни) на духовното си пребиваване в другия. Това духовно срастване придобива в текста планетарни размери – “навред съм аз”. По този начин лирическият герой изживява едновременно и своята, и колективната реална окованост и духовна разкрепостеност.

Вижте профила на потребителя http://style2move.bulboard.com

style2move


Administrator
Administrator
Кандидат-студентски курс по литература

ТЕМИ ПО ЛИТЕРАТУРА

Творчеството на Пенчо Славейков – път към европеизация на българската литература

Творчеството на Славейков е акт на културно строителство. Първият ни модерен идеолог утвърждава нов естетически проект за обновление на българската литература. Негова концептуална база е идеята за нуждата от европеизация на българската литература. Славейков я осмисля в две посоки – приобщаване на художественото ни творчество към идеите на европейската литературна мисъл и съхраняване на националната му самобитност. Творбите на поета са реализация на този синхрон между националния и европейския литературен прогрес. Те внасят в традиционни фолклорни възрожденски теми непознати проблеми – за божественото призвание на твореца, за силата на индивидуалната воля, за верността на себе си, за красотата като регулатор на нравствеността, за греха и нравственото прераждане (“Ралица”, “Бойко”, “Неразделни”, “Луд Гидия”), за избраната личност, способна да отстоява себе си в кризисни моменти от националната история (“Поет”, “Кървава песен”, “Бачо Киро”). От друга страна, в своите философски поеми, отразяващи съдбата на велики личности от световната културна история (“Микеланджело”, “Цис Мол”, “Симфония на безнадеждността”, “Сърце на сърцата” и др.), той утвърждава един нов художествен тип в българската литература – културния герой, способен да твори нови светове, като пресъздава себе си и своите идеали. Следователно идеен обединител на цялото Славейково творчество е човекът като творец на битието.
Яркият синхрон между национално-традиционното и модерното Славейков постига в своите битови поеми по фолклорни мотиви. В тях той реализира основната си естетическа амбиция: през призмата на индивидуално-националното си световъзприемане да разкрие същността на универсалния човешки дух, т.е. в трайните белези на българското да потърси общочовешкото. Творбите са доказателство за способността му да открива своя основен герой – твореца на живота, дори в сферата на колективното патриархално битие. Този образ в битовите поеми има две идейни представяния. Първото, повлияно от творчеството на Ницше, издига в култ естетическия човек, който се ръководи от собствените си волеви импулси – поставя се над моралните забрани и въплъщава мощта на личната воля да постига красив, независим живот (този модел природен човек – алтернатива на рационалния тип, олицетворяват герои като музиканта-тамбурист, Иво и Калина, циганите-катунари, безгрижникът и др.).
Успоредно с възгледа за естетическото право на личността да живее според естетическите си устреми Славейков утвърждава в битовите си поеми и християнската идея за нравственото усъвършенстване по пътя на страданието (тук влиянието идва от толстоизма). Въплъщение на модела “нравствен човек”, който се ръководи от законите на хуманността, са Ралица, Райка, Бойко (във втората му морална фаза). Срещата с двата типа герои обуславя централния конфликт на семейно-битовите поеми и сблъсъка между етическите и естетическите идеали.
Този сблъсък е драматично ядро на поемата “Ралица”. Творбата разкрива как в една традиционна народна среда трагичните обстоятелства изграждат човека в творец на живота. Образът на Ралица реализира Славейковото понятие за европеизация на българската литература. В един план героинята утвърждава линията на съхраняване на родната художествена традиция (фолклорната). Творбата се родее жанрово със семейно-битовите народни песни – текстът описва типичен патриархален цикъл: харесване – сватба – идиличен семеен живот – сдобиване с рожба. В образното изграждане на “Ралица” са използвани традиционни фолклорни похвати – идеализация, базирана върху симетрията между външен и вътрешен портрет; разгърнати са сравнения, изградени върху аналогията на човешкия с природния свят (“тя беше вита, кършена лоза”). Поемата пресъздава и специфични национални мирогледни представи: идеала за примерна любов (Иво и Ралица); фаталистичното отношение към прекалената красота, предизвикваща нещастие (“не е на хубаво да види тази хубост”); патриархалната норма за жена (любовно вярна, красива, скромна, трудолюбива и майчински грижовна).
Чрез този национално-битов образ Славейков осъществява и другата линия – на европеизацията: влагане на модерни идеи на европейската художествена мисъл. Водещ в изграждането на “Ралица” е мотивът за нравствения стоицизъм, обединител на цялото му творчество. В много свои творби поетът издига в култ силната личност, оставаща вярна на себе си въпреки изпитанията, на които я подлага жестоката съдба. Тази позиция е вдъхновена от ницшеанската идея за изключителността на субекта, но и от житейската участ на Славейков – като малък се разболява тежко и цял живот се бори достойно с физическия си недъг. Ето защо Ралица може да се приеме като образ-себепреживяване, т.е. като вторична еманация на Славейковото аз.
Нейният образ е изграден върху сблъсъка между личната воля и силата на съдбата (основен конфликт в цялото Славейково творчество). Смъртта на любимия, довела до стопяване на семейното щастие, изразява катастрофичната сила на съдбата. Но индивидуалната воля въстава срещу тази предопределеност – Ралица успява да съхрани нравствено-естетическото си равновесие, защото открива в тежката загуба своето ново притежание – рожбата, в чиито очи се е преродил любимият. Така обичта на съпругата се съхранява чрез превръщането й в майчина любов. Във философските си поеми Славейков налага тезата, че личното страдание се надмогва само чрез творчество. В “Ралица” творческият акт се отъждествява с майчинското сътворение. То дава жизнен смисъл и осигурява духовно-физическото й съхранение. Негова емблема е непомръкващата усмивка, израз на естетическа прелест и опазена нравственост. Победата на личната воля над съдбата е синтезирана в дума-лексикален лайтмотив на цялото Славейково творчество, отстояващо култа към верния на себи си човек: “ненадломена”. Тази характеристика доближава Ралица до модерния тип Славейков герой – личността-избраник. Идеята за избраността е проектирана още в началното сравнение на Ралица с “вечерница в небето” (“една бе в село”). Подсказва я и мотивът за нейното сирачество. В културната традиция “сиротното чедо” се възприема за избрано от бога и натоварено с уникална участ, т.е. с божия карма. Нейната свръхличност подчертава и свободният й избор по зова на сърцето, който тя ревностно отстоява (избира бедняка Иво, отхвърля богаташа Стоичко). Така остава вярна на себе си.

Вижте профила на потребителя http://style2move.bulboard.com

style2move


Administrator
Administrator
Кандидат-студентски курс по литература

ТЕМИ ПО ЛИТЕРАТУРА

Гео Милев - Народ, Вяра, Бог, Отечество в поемата “Септември”

Поемата “Септември” осмисля по нов начин традиционните в българската поезия релации: “народ-бог-цар-отечество”, “варварство-цивилизация”, “народ-вяра-църква”, “отечество-човечество”, “ад-рай”, “бунт-власт-история”. Водеща във възрожденската лирика е темата за патриотичната интеграция на българите; “Септември” отразява кризата на чувството за национална самоличност, защото родината присъства като раздвоено понятие. Една представа за него имат властниците, а друга – въстаниците. Поетическата традиция определя за двигател на историята водача и народа (Иван Вазов) или избраната личност (Пенчо Славейков); Гео Милев отстоява тезата, че способна да твори нов справедлив исторически ред е само низовата народна маса. В революционната ни поезия образът на българското бунтовно множество има преди всичко национални характеристики; в поемата национално-историческият сюжет (Септемврийското въстание) е представен като модел на световната история. Неговата героизация се постига чрез непознат и парадоксален похват за възвеличаване – деестетизация. Утвърдена е нова представа за рая, в който властва човекът, а Богът, разпознат като Сатана, е запратен “вдън вселенските бездни”, т.е. преосмислен е радикално и библейският мит за апокалипсис.
Новата Гео-Милева концепция за народа, бога, вярата и отечеството се формира от ярки историко-социални и естетически фактори. Поемата е създадена след Първата световна война и последвалите я революции (епоха, характеризираща се с общо европейско крушение на патриотичните идеали, политизация и олевяване на масовото съзнание). Най-важен обществен фактор за идейната еволюция на поета от сп. “Везни” до сп. “Пламък”, т.е. от радикален индивидуализъм до радикален колективизъм, е Септемврийското въстание – събитие, разтърсило гражданската съвест на много наши писатели модернисти през 20-те години на ХХ век. Показател за въздействието на историческия факт (кървав граждански конфликт) върху естетическото съзнание на Гео Милев е художествената реабилитация на народа в социалните му поеми и неговият естетически девиз за “оварваряване на поезията”, т.е. за възвръщането й към простотата на първичния човек и неговата правда, към суровата истина на живота.
Най-мощно въздействие върху художественото мислене на Гео Милев обаче оказва появилото се след войните модерно течение – експресионизма (в неговия ляв вариант). Именно неговите понятия за народа, църквата, държавата, историята, съдбата на цивилизацията Гео Милев проектира в идейния строеж на “Септември”. Според експресионистите в реалния свят властват псевдоценностите, които са формирали в масовото съзнание държавата и църквата. Ето защо те трябва да бъдат тотално отречени от едно ново изкуство. Основна идея на направлението става пророчеството за Новия Апокалипсис (този водещ мотив на целия европейски авангард е трансформация на библейския мит за сътворението на света). Експресионистите са загубили доверието си към историята, както и към просвещенския мит за прогреса. Гласът на масата е обявен за върховен глас на историята, а нейният яростен гняв – за движещата сила, способна да преустрой света. Това преустройство преминава през две фази – разрушаване на Стария свят (този акт се осмисля като идването на Страшния съд на разплатата, когато онеправданите маси ще получат нравствен реванш за вековното си страдание) и пресътворяване на Новия от самото начало. Този копнеж по Апокалипсиса е основа на експресионистичната идея за глобалния бунт. Тя има различни аспекти – бунт срещу фалшивите социални идеологеми (бог, цар, отечество); бунт срещу лъжливите представи за живота в досегашната поезия (най-вече символистичната); бунт срещу традиционния поетически език на символистите (докато те отдалечават поетическия от битово-разговорния стил, “Септември” ги сближава чрез преплитане на поетизми с прозаизми, т.е. “оварваряването” на езика изразява скъсването със съмнителните ценности дори и в сферите на поетическия стих). Емоционален израз на идеята за бунта е гневът – основно състояние на Гео-Милевия лирически човек. Още първите му поеми “Ад” и “Ден на гнева” разгръщат идеята за Новия Апокалипсис (критиката ги определя като идейна подготовка за написването на “Септември”).
Влиянието на експресионизма се открива не само в смисловия и стиловия, но и в композиционния строеж на творбата. Според експресионистите модерната творба трябва да гради художествения си свят не върху причинно-следствените връзки между отделните му части, а върху връзката по асоциация и по-конкретно – върху мозаечното наслагване на лирически фрагменти (принципите на новото изкуство – фрагментарност, алогизъм, колаж от асоциации Гео Милев излага в своята статия “Фрагментът”). Ето защо в поемата идеята за бунта има фрагментарно изграждане.

Вижте профила на потребителя http://style2move.bulboard.com

style2move


Administrator
Administrator
Има още теми на тозии адрес: http://literatura.kabinata.com/index.htm

Вижте профила на потребителя http://style2move.bulboard.com
Браво ще послужат на сестра ми Wink



Последната промяна е направена от MaRs1AneCa на Чет Яну 15, 2009 9:25 pm; мнението е било променяно общо 1 път

Вижте профила на потребителя

bboy


Administrator
Administrator
браво браво може да дотрябват на някой

Вижте профила на потребителя http://spodeli.my-goo.com

????


Гост
лелее мерси много ми помогнаха!!! Smile

Sponsored content


Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото  Съобщение [Страница 1 от 1]

Permissions in this forum:
Не Можете да отговаряте на темите